Вот нашел кое что про туалов. Говорится, что этот этноним связан с кузнечеством, которое как известно, было достаточно развито в регионе обитания туалов и кобанцев. Всетаки получается, что туалы были картвелами или смесью нахов и картвелов. Хотя тогда кажется немного странным то, что они в качестве своего этнонима использовали иудейское слово. Хотя может иудеи сами его заимствовали у туалов.
История:
После распада ностратической языковой макросемьи (XII-XI тыс. до н.э.), в южных районах Малой Азии (Турции) и Палестине началось формирование пракартвельского этноса (относившегося к переднеазиатскому расовому типу), связанного с дольменной и натуфийской культурами. В семитских источниках это население именуется «рефаим». По мнению учёных Гамкрелидзе и Иванова индоевропейские, семитские и картвельские языки имеют «сходство вплоть до изоморфизма в схеме оформления языковых структур…». Работа лингвиста Палтимайтиса (1984) «Пять важных картвело-балтийских и картвело-семитских схождений» позволяет уточнить уровень сходства, как древне-европейского с общекартвельским, так и общекартвельского с древнесемитским. В V тыс. до н.э. началось проникновение в Палестину сев-.зап. семитских племён. Пракартвелы были вынуждены отступить на север – в южные районы Малой Азии, которые в Библии называются Фувал (“тубал” по-семитски – «кузнец»). В IV тыс. до н.э. жители Фувала переселились на север Малой Азии, где были зафиксированы древними источниками под именем «тибарены». В III тыс. до н.э. тибарены наряду с хуррито-урартскими племенами составляли основу т.н. кура-аракской (хирбет-керакской) культуры. Примерно в 20-19 вв. до н.э. произошло разделение картвельского праязыка на сванский и единый грузино-мегрел-чанский (ученые объединяют мегрельский и чанский язык под одним названием занский язык, опираясь на то, что в сванском языке «мызан» означает «мегрел»). Сванский язык сохранил в большей мере облик архаичного пракартвельского языка. Тибаренцы (пракартвелы), точнее, их сванская часть, вторглись в болотистую Колхидскую низменность. Вскоре они были вытеснены новой волной картвельских переселенцев (грузино-занов) в горы, где произошло расовое смешение с местным нахско-дагестанским населением, в результате которого, будущие сваны приняли облик представителей кавкасионского типа. В 8 в. до н.э. произошла дивергенция единого грузино-занского языка на, собственно, грузинский (включая диалекты) и занский (мегрел-чанский). К этому же периоду относится начало греческой колонизации Черноморского побережья Кавказа. Тогда же в Западной Грузии образовался картвельский племенной союз кулха, который образовал в 6 в. до н.э. государство Колхида (Колхети). Потомки тибаренцев, частью смешавшихся с хурритами, в Восточной Грузии на реке Кура (Мтквари), образовали союз иверов, и создали в 4 в. до н.э. государство Картлия (Иберия, Иверия). Этническим субстратом для западных грузин были ашуйские народы, а для восточных и горных – нахские (для кахетинцев – кахи, для мохевцев – цанары и т.д.). По сообщениям древнегреческих историков, до н.э. на территории современной Грузии (вкл. Абхазию и Южную Осетию) насчитывалось 513 племён. В 1 в. н.э. Картлия (Иверия) и Колхида попали под власть Рима. В 3 в. они получили независимость, но уже в других границах и под другими названиями: южная часть Колхиды (терр. совр. Аджарии и с.в. Малой Азии) фигурировала как Тао-Кларджетия и Лазика (Лазети). Стоит заметить, что этноним «лаз» имеет греческое происхождение и появился в европейских языках в Средние века. Этим словом в Византии называли картвельский этнос чанов. Северная Колхида, вкл. Мегрелию и Абхазию вошли в состав Абхазского царства (см. Северо-Кавказская семья). Восточно-грузинское государство Иберия распалось на Картлию, Кахетию, Месхетию (Мцхета, Самцхе) и Джавахетию. В 4 в. на востоке утвердилось христианство. В то же время Лазика попала под власть Византии, а Картлия и Кахетия вошли в состав Сасанидского Ирана. В конце 8 в. н.э. под натиском арабских завоевателей, восточно-грузинские племена были вынуждены отступить к побережью, где “вбили клин” между мегрел-чанами, положив начало самостоятельному развитию лазов и мегрелов. В результате смешения восточно-грузинских племён с мегрел-чанами и абхазами возникли народы западной равнинной подгруппы (имеретинцы, аджарцы, гурийцы и др.). Термин «имери» (тот народ) первоначально относился ко всему населению Западной Грузии, он противопоставлялся «амери» (этот народ) – населению Восточной Грузии. По другой версии термин Имеретия происходит от «имер» (запад). В районе Колхидской низменности появился т.н. смешанный (переднеазиатско-понтийский) колхидский антропотип. Основная масса грузин (Центральная, Южная и Восточная Грузия) и часть лазов сохранили черты переднеазиатского типа, однако, среди картлийцев и кахетинцев часто встречается смешанный кавкасионско-арменоидный, т.н. иберо-кавказский антропотип.
В 6 в. н.э. Византия захватила часть Картлии и Месхетию. В 9 в. н.э. в Западной Грузии Лазика получила независимость в виде Царства Тао-Кларджетия, столицей был город Артануджи. В 12 в. Тао-Кларджетия объединилась с Абхазией в союз, который просуществовал до 1466 года. В 1064 г. н.э. турки-сельджуки захватили Картлию и Кахетию, которые восстановили независимость в 1122 г. при Давиде IV Строителе. При нём в состав Грузии были включены Южная Осетия (Хуссар Ирыстон) и Армения. При Тамаре (1184-1213 гг.) Грузия приросла Азербайджаном и Трапезундом. Царица Русудан (1222-1245) захватила Дагестан и часть Сельджукского государства. В 15 в. Великая Грузия распалась: Армения, Аджария и Лазика были захвачены турками-османами. Образовались независимые княжества: Карталино-Кахетинское, Абхазия, Имеретия, Гурия, Мегрелия, Сванетия. В 19 в. эти государства стали частью Российской Империи под именем Царство Грузия. Народы грузинской группы картвельской семьи получили совр. название – «грузины», которое быстро вытеснило бывший в ходу в то время термин «иберийцы».
Этноним «ибер» (ивер, иберийцы) происходит от «Фувал» (Тубал): фонетические искажения “фувал–тубал–табар–табер–тибар–тибер–тибарен-ибер”.
Название испанских иберов (hibern) имеет другое происхождение и восходит к греческому названию ливийско-берберских народов северной Африки – berberos, т.е. “бородатые”. Этим же термином греки именовали германские племена, от чего произошёл термин «варвары».
Термин "Грузия, Georgia, Горгика" происходит, по наиболее распространённым версиям: а) от греческого «георгос» – «земледельцы» или б) от названия ордена Святого Георгия ; в) по другой версии, это слово появилось в Средние века, и происходит от арабского «гурдж» или от персидского «горг» – “волк”, в соответствии с арабо-ирано-тюркским названием "Гюрджистан" – "Страна волков". Персы, неоднократно осуществлявшие набеги в эти края, называли "Страной волков" всю ту территорию, которая находилась выше их северной границы и прилегающих к ней стран, как с востока, так и с запада от Каспийского моря. Термин "гурзане", "гурджи" (“кюрджи”) изначально был отнесен, как ко всем народам Закавказья, так и к народам, обитающим севернее Кавказского хребта. Также есть версия (г) по которой европейские названия Грузии (Georgia) связаны с грузинским культом Луны-Гиорги. Самоназвание крупного этноса картлийцев – «картвели» – стало обозначать языковую общность только в 20 веке. Местное название Республики Грузия – Сакартвело Сабчота.
Дуло – първият известен владетелски род, започващ от легендарния Авитохол. Според Грегоар, може да се търси връзка между прабългарския Дуло и името Δουλας открито в надпис от Танаис. Според Фасмер името е сходно с осетинското име Dula, което се споменава от O.Marquart. Според Згуста обаче името произлиза от гръцката дума δούλος – роб, което е неприемливо. /ВБ-ИЕП/ Превържениците на тюркската теория свързват нереално Дуло с тюрките от Източния Тюркски каганат, наричащи се племената Дулу, само че те нямат никакво отношение към събитята свързани с прабългарите. Смятам че връзката трябва да се търси със сарматското племе двали, тали или дуласи, които са били непосредствени съседи на внъндурите-пагерити в Кавказ. Пръв Плиний, живял в 1 в.пр.н.е. съобщава туалите, двалите под формата talos и walos, обитаващи от Кавказ до Каспийско море, съседи на епагеритите, разположени на юг от “долните/южните” аорси, (осет. туал, двал, груз. двали, дуални, двални, в арменски дуалк, респ. Дуло, дуласи, двал-дигор). Локализацията на “южните” аорси в Централното Предкавказие и непосредствените им съседи с туалте (двалите), показва че между 2-1 в.пр.н.е. сарматското население вече е усвоило предгорията и самия Западен и Централен Кавказ. /ЮГ-А-1/ Спорид Плиний „От Кавказките врата в Гурдинските планини (?) живеят валите и суавите, диви племена добиващи злато в рудниците”. Птолемей в общи линии повтаря казаното от Плиний и също нарича двалите вали, а в съседство с тях поставя саври, саури които са най-вероятно аналог на плиниевите шави. Твърде вероятно шави да произлиза от осет.sau – черен, което да отразява вътрешно делене на двалите, на бели и черни? Виждаме и известно препокриване със земите на въндурите-пагерити – изворите на р.Кубан! В арабските източници си пишат като *tulas – дуласи, двали. В “Худуд Ал Алам” се съобщават народите тулас и луг.ри (лугар), обитаващи планините на Хазария, отричаващи се със своята войнственост и добра въоръженост. Не остава съмнение че тулас са двалите, дуласите/дуло а лугар, е една деформирана форма на етнонима българи! А.В.Гадло също стига до извода че най-вероятно владетелският род при прабългарите Дуло, произлиза от етнонима дуласи, двали. Той се аргументира с факта че прабългарските владетели носят ирански, алански по произход имена. Както видяхме внъндурите и дуласите са непосредствени, близкородствени съседи, като най-вероятно поради неизвестни нам междуплеменни отношения, в един момент начело на прабългарското обединение застават представители на дуласите-двали. Според унгарската легенда, братята Маджар и Хунор (маджари и оногури) се оженили за дъщерите на князете Алан-Дуло и Белар - аланите двали, (съвр.осетински tual, чийто наследници са южните осетинци, известни в ранното средновековие като тулас, дулас) и прабългарите. Самият етноним Алан-Дуло, ни кара да мислим че всъщност българската династия, управленчески род Дуло, произлиза от двалите, дуласите, днес част от осетниския, но тогава сарматско племе преселило се в Кавказ, още във 2 в.пр.н.е. заедно с пагеритите или внъндур-болгар (в.н.н.т.р, уногундури, основното прабългарско ядро). Също топонимът „маджар” илюстриращ реално унгарско присъстви в района е често срещан на територията на съвр.Кабардино-Балкария и по поречието на р.Кума. Етимологията на „дуло”, „двали” е спорна. Смятам че тя е във връзка с пущунското ddála, осетинското dzыle – хора, народ, племе, явно староаланското (сарматско) dual/dwal/tual/twal, е аналог на пущунското понятие, вероятно производни на общоиранското *tulf - син, потомък. Аланско име Δουλασ е открито сред надписите от Боспорското царство. Й.Заимов посочва българските имена от 15 в., Дуле, Дульо, Дулчо, Дуля, Дулян. А Дулатæ, Дулитæ, Дулутæ (Дулаевы, Дулиевы, Дулуевы) са съответните осетински аналози на това име. Съществува мнение, че в осетински, думата е местна кавказка заемка, от адигски žile, čile, džъыle – селище, група хора, общност, грузински džilagi, удински cil – род, фамилия, арменски čeł – род. /АШ-ЭСАЯ-1,стр.197/ Типичен пример за наслагване на древни предностратически корени и понятия, в случая ностратически със синокавказко, предвид по-късното влияние. Ю.Гаглойти вижда в туласите, предци на съвр.южни осетинци, наричащи се двал, двал-дигор, а областта им на обитаване – Двалетия, до скоро в грузинските предели. Г.С.Ахвледиани смята двалите за първата осетниска вълна проникнала южно от Кавказ. Осетинската фамилия Тлиаг, Тлиагтæ, (т.е. тулаг) се смята че също произлиза от древния етноним, тъй като е разпространена в Двалетия. Според В.Н.Гамкрели, в двалската етногенеза участва и един по-древен местен субстрат, най-вероятно от вайнахски произход, дал според него и името двали. Г.А.Меликишвили посочва че в свой надпис, асирийският цар Тигратпаласар І, съобщава племето туали, като живеещо в страната Наири (Урарту). /ВК-ИА,гл.9/ Обиковенно хипотезата за неиранския произход на двалите се подкрепя предимно от грузински учени. На това мнение и Абаев. /ВА-С-3,стр.326/ Може съвсем уверено да смятаме че част от дуласите/двали са взели твърде важно участие във формирането на прабългарската общност в Кавказ, при това дали и първата ни известна българска владетелска династия. В този аспект особенно ценна информация дава Я.Рейнегс, който в 19 в. посещава Кавказ. Той съобщава за осетинското общество (род, племе) „уитигури”, които са съседи на „народа бадил” (балкарците) и принадлежи към осетинската група „тигур”. Според Клапрот, няма съмнение че групата уитигури е част от „остенците-дигори”! /МИ-ДДОЯ,стр.31-32/ Виждаме че тази част от утигурите, която е останала в Кавказ, по-късно се е сляла с близкородствените си дигори, към които принадлежат и двалите!
Използвана литература:
/АШ-ЭСАЯ-1/ - Амин Шагиров. Этимологический словарь адыгских (черкесскых) языков. Букви /А-Н/. и-во „Наука”.М.1977 г.
/ВА-С-3/ - Василий Абаев. Историко-этимологический словарь осетинского языка. Том-3 (са-тъ). Изд.АНСССР Л.1979 г. В електронен вариант, на уеб-сайт: http://allingwo.ru в djvu – формат.
/ВК-ИА/ - В.А.Кузнецова "Очерки истории алан".Владикавказ "ИР" 1992 год. Уеб-сайт: „Осетины, Аланы и Осетия, Алания. - http://iratta.com/index.php
/МИ-ДДОЯ/ - М.И.Исаев. ДИГОРСКИЙ ДИАЛЕКТ ОСЕТИНСКОГО ЯЗЫКА. Издательство «НАУКА», Москва, 1966 г., 224 страницы. Под редакцией доктора филологических наук В.И.Абаева. Уеб-сайт: http://www.allingvo.ru/DIGOR/DigoronDialekt.htm
Зиези е легендарен родоначалник на българите, сведения за когото има само в т.нар. Анонимен римски хронограф от 354 г. Според Хронографа Зиези е син на библейския герой Сим, родоначалник на семитите и внук на Ной. Името му е споменато във фразата „Ziezi ex quo vulgares“ („Зиези, от когото са българите“), която е първото известно споменаване на името „българи“ в европейски източник. Текстът е част от списък със синовете на Сим и народите, които произлизат от тях.
Според Момзен, А.Куник, В.Розен документът е писан към 334 г. Съвсем правилно П.Добрев отбелязва че предвид факта на отсъствие на Персия и фигурирането на Партия в този документ, вероятния оригинал е писан поне сто години по-рано, не по-късно то 223/24 г., когато Арташир І Папакан от династията на Сасанидите, узурпира властта и сваля последния партянски владетел Артабан V от Аршакидската династия. Немският изследовател Щерн, смята „Хронографа” за латински превод на „гръцката хроника на Иполит”, писана във 2 в. Иполит (170-235 г.) е римски папа, писал е и на гръцки език. Той разсъждава логично и стига с „учудване и недоумяване” до извода, че българите трябва да бъдат от сармато-алански произход, щом толкова рано са влезли в полезерението на гръко-римските географи. /ЮД-ГА,стр.25/ „Хронографът” включва в числото на семитските народи с техните родоначалници и българите. В „Библията”, Първа книга Мойсеева – Битие Глава 10, където са изброени потомцита на Сим, липсва персонаж Зиези. Съществуват различни мнения са произхода на персонажа Зиези. Димитров, Киряк Цонев и др., индентифицират Зиези с шумерския владетел Заггизи (2750-2726 пр.н.е.). Ат.Стаматов смята че епонима „Зиези” със същия успех може да се сравни с библейското Iesel (Иезиел - син на Азмавета, един от героите сподвижници на Давид. 1Лет.12:3), или с името на шумерския Ной - Зиусудра - шумерският прародител, преживял Потопа, първообраз на библейския Ной. По-перспективна изглежда връзката на споменатия епоним с името на алано-сарматския вожд Зизаис отбелязано по времето на император Констанций II (358 г.) в Панония. Но търсенията в посока символното значение на името „Зиези” все още е изцяло в сферата на хипотетичното. В клинописите от времето на Саргон II (722/21-705 г. пр.н.е.) се споменава географското понятие „Зизи”, което приблизително покрива района между езерото Урмия и сегашните Талишки планини. Тъй като в Талишките планини са открити топоними с вероятен български произход (р.Булгар-чай) вероятно е станало причина по топонимичен път да са получили епонима „Зиези” в Хронографа от анонимния преписвач? /АС-TIРБИ, гл.8/ Съществуват две възможности. Едната е че Зиези е произволно измислен от преписвача, предвид източния произход на българите и връзката с асирийското географско понятие Зизи, намиращо се на изток. По подобен начин възниква известния в Библията персонаж Тогарма, от посочения в асирийските клинописни текстове град Тегарам, намиращ се в Източна Анатолия, отговарящ на хетската област Тегарема, който става център на първото арменско държавно формирование, възникнало в 4 в.пр.н.е. върху руините на Урарту, наричащо се Арма, Арматана, известна също като „Дом на Тогарма”. Предцита на арменците са потомци на малоазиатските фригийци, наричани още мизи (мушки) заради балканският им, трако-фригийски произход. Разбира се във формирането на арменската народност участва и солиден кавказки хурито-урартски елемент, хети, перси, партяни. Именно споменът за древните мушки, посредством асирийската писмена традиция, е заимстван от юдеите, които му влагат нов смисъл – представата за страшните народи гог и магог, респ. яджудж и маджудж в арабска транскрипция, които застрашават цивилизования свят. Тази легенда, известна като „Книга на пророк Йезекил”, има широко разпространение, както в античните, така, в раннохристиянските и ислямските текстове. Ясно е че под Тогарма, древните юдеи са разбирали, идващите от север индоевропейци. Това се проследява и в родословието на Тогарма. Той е син на Гамер и внук на Яфет. Братятя на Тогарма са Ашкеназ и Рифат. Гамер се свързва с гимараите, асирийското название на кимерийците, Ашкеназ, с ашкузите – скитите, Рифат – с патлагонците (индоевропейски малоазиатски народ, родствен на арменците), но е възможна връзка с т.нар. Рипеиски планини, схващани като края на света, намиращи се на север и обитавани от скити и по-късните сармати, Яфет, е древногръцкия Япет и отразява авестийското xšathem – страна, тох./б/ yapoy – страна, народ. Според Йосиф Флавий, Тогарма е прародител на фригийците. Така че потомството на Яфет и Гамер, са всъщност индоевропейските народи, смутили Предна Азия около 10-7 в.пр.н.е. и създали предсатвата за „северните народи яджудж и маджудж или гог и магог” които ще унищожат цивилизования свят, схващан от асирийци и юдеи като техния предноазиатски „семитски свят”. Според втората възможност, Зиези наистина отразява някакво древно название на божество или прародител, станало известно на автора на „Хронографа” и вмъкнато в библейската писмена традиция за синовете на Сим, които заселили Азия. Така Зиези и българите фигурират като най-източен народ, тъй като редът на изреждане спазва точно географската посока „изток-запад”. Всякакви опити да се търси връзка с митологични шумерски персонажи или владетели са напълно необосновани и фантастични, поради липса на каквито и да е исторически, културни, родствени връзки между двете общности, както и голямото разминаване между тях, във времето и пространството. Прабългарите са част от източноиранския алано-сарматски свят и там трябва да търсим произхода на Зиези. В надпис от Боспорското царство са отбелязани аланските имена Σαιοσ (Сайос), Σισα (Сисо), Σισουλι (Сисоил). Също споменатото вече аланско име Зизаис. Сравни със Зиези и Сизо, Сизов, както и с формата Сизоил, с надставка – ил/ул, типична за прабългарските имена. Основното божество което са почитали източните иранци в предислямска Средна Азия е Сйявуш. Фигурира още в „Авестата” където е посочен като владетел на „свещенната Кангха” – митична страна намираща се далече на изток. В Авестата: Яшт 5, 54-58, Кангха-Вар (убежището Кангха) принадлежи на отрицателните персонажи, на синовете на Васак от рода Тура. Топонимът Кангха-Вар се е съхранил в названието на града Кангавар до Хамадан - древната Екбатана, столицата на Мидия. По друга версия, е изграден от демоните (съратниците на васаковите синове) или пък от прародителя Йима (Ал Бируни), или Сйявуш (Фирдоуси), някъде на изток. В Кангха няма печал, тъга, болести, нейните обитатели притежавата вечна младост и неизчерпаеми жизнени сили, аналогично с представата за първограда Вар, построен от Йима. Според „Бундахишн”, Кангха имала седем стени, от злато, сребро, стомана, бронз, желязо, стъкло, тухли. Числото седем е особенно популярно в иранските митологични представи, универсален мотив от световния фолклор. /ММО/ Представата за Канха се приравнява до голяма степен с древногръцките представи за „щасливата Хиперборея”. Персийските и арабски ранносредновековни източници съобщават за град Кангх-диз, столица на Сйявуш намираща се до границите на Чина (Китай). Фирдуоси е още по-категоричен. В „Сказание за Сйявуш” включено в Шах-наме, той помества град Канг в близост до Хотан, на изток от Сърдаря. Най-древните представи за Сйявуш ни отвеждат в Синцзян. И наистина, култът ком Сйявуш тръгва точно от обитавания с юечжи-тохари Синцзян. Разпространява се в Средна Азия, след тяхното преселване тук във 2 в.пр.н.е. Анализът на данните от китайските хроники, направен от Габуев, ни показва че Големите юечжи първоначално обитавали в провинция Кансу (легендарната Кангха), от северната страна на планинанта Циляншан и столицата им се наричала Чжоаву. След като ги разгромили хунну в битката при Чанъе (град съществуващ и днес в китайската провинция Кансу), юечжите се изселили на запад, през Лъковите планини – Цунлин (Памир) в земите на Се (саките). Юечжите се разделили на две части. Големите Да-юечжи се изселили на запад, а малките, останали в Кансу, около Южните планини (веригите Алтъндаг, Няншан, Кунлун) като подчинени на хунну. Владетелят на малките юечжи, васал на шанюя, се титлувал Веноуто-ван (89 г.пр.н.е.), венюцзян-ван (91 г.). /НК-Х/ Малките юечжи са тохарските племена останали в Синцзян, покорени от хуните, за разлика от „големите” които се изселват към Средна Азия, Бактрия и Средноазиатското междуречие. Именно от тази общност се формират кушаните, кангарите, аланите и прабългарите! “Хан-шу” казва че управляващият род на юечжите се наричал Вен/Уин, или още Хун-е (хиаона, от Авестата, най-източните племена воюващи с Арияшаяна). Когато се разселили на запад, юечжите създали нови държави но навсякъде управлявали владетели принадлежащи към рода Вен, наречен още Чжоаву (Сйявушиди, потомци на Сйявуш). В най-западните части се намирало владението Янцай, преименувало се на Аланя и Венаншана/Уананшана, в епохата на Късната Хан. Родът (племето) Уин/Вен управлява и средноазиатските държави. Винаги китайските хроники го наричат и Чжоаву, по името на столицата на юечжите в Кансу. Анализирайки данните за рода Уин/Вен/Чжоаву, Вайнберг стига до извода че към него са принадлежали владетелите на династиите в Хорезъм, Бухара, Самарканд, Фергана, Кубадиан, Ташкент, Маймург и останалите кангюйски земи в доарабското време. Използувайки сведенията на Ал Бируни, че езическите хоремзийски владетели водели началото си от Сйявуш и се наричали Сйявушиди, Толстов доказва убедително че Чжоаву е всъщност китайската транскрипция на Сйявуш и Сйявушиди. /БС-КБПИК,стр.102/ Така вече митологичните данни за града на Сйявуш (Канг-и-Сйявуш), намиращ се до границите на Чина (Китай), който Фирдуоси локализира “някъде около Хотан”, придобива съвсем реални измерения – Чжоаву, столицата на юечжите. В “Бей-ши” (История на Северните Дворове) се посочва Чжоаву като име на владетел от държавицата Му (Маемург). В “Тан-шу” (История на династията Тан) , град Алан е столица на владението Бухе, Бухара (древното Ан, Анси – Аси?) а владетелят се нарича Чжоавуша (даже транскрипцията на Сйявуш е по-точна). Габуев забалязва че присъствието на топонима Алан е винаги свързан с династията Чжоаву - Сйявушиди. Връзката юечжи-канагари-алани не подлежи на съмнение. Аланите са продукт на сложна миграция и етногенеза, а усуните (асите) играят роля на обединителен център, заключава авторът. /ТГ-АКО/ Той смята че етнонимът „алани” носи събирателен характер: двата основни изходни компонента са юечжите-тохари и усуните-асии, които дълго време живеят като съседи по северните граници на Китай, докато са прогонени на запад от хунну в Седморечието и Кангюй. В качеството си на трети компонент към тях се присъединява и местното, заварено късносакско население на Средноазиатското междуречие (Кангюй), където се извършва формирането на аланите и прабългарите. Култът към Сйявуш е типичен за Средна Азия, но не и за западните иранци – персите. Толстов проследява корените му. Сйявуш винаги се изобразява като конник в статична, величествена поза пробождащ диво животно с копието си. Такъв е конникът от хоремзийските монети. Раджпутите, потомците на ефталитите в Северна Индия също секат свои монети през средновековието. В канона на изобразяване почти винаги присъствуват два персонажа, непознати от предходните времена. Единият е на Конния бог, т.нар „раджпутски конник”. Изобразява се в спокойна величествена поза с вдигнат десен крак на коня. Конникът държи в ръката си копие. Начинът на изобразяване е идентичен с „хоремзийския конник” и нашия „мадарски конник”. В своите произведения Г.С.Раковски споменава за Сива, Сиво като стар езически бог на българите, чието празнуване обхваща времето между зимното слънцестоене и пролетното равноденствие. Раковски е един от първите наши етнографи и събирачи на народни песни. В коледна песен от Охридско той вижда спомена за този езически персонаж: “Сива, Сива, Василица, Къде си се овасилила ? Тамо горе на Бей-бунар (местност до Охрид). Тамо горе на Бел Дунав. Шчо има , шчо нема. Златна чаша на коната! Божик ми е по небеса. Слава му е пасла земя”. Според Раковски: “Сива е наш стар бог. Кога се е изменил и станал Василица, т.е. празникът на Сива-бога се е превърнал в празник на св.Василий. Вместо сурва в Охридско се поздравяват със Сива, Сива, Василица.” Нашият възрожденец ни дава нагледен пример за сливането на стари езически представи с наложената по-късна християнска обрядност. Раковски е един от първите ентусиасти който търси индоевропеиското начало в генезата на старите българи. Под влияние на модното, тогава схващане в Европа, че прародината на индоевропейците е Индия, той приравнява Сива с индийския бог Шива. Шива е едно от трите главни божества в индийския пантеон. Той обитава “златната планина Кайласи” отговаряща на Хималаите. Култът към Шива индийците свързват с плодородието. Неговата божествена съпруга е Дева-Парвати, наричана още Кали, Дурга, Чандика. Нейният образ се свързва със Свещенната планина. Тя е дъщеря на Свещенната планина и покровитерка-превъплащение на свещенната река Ганг. /ГР-СС-т.4,стр362-365,591-592/ Виждаме че Раковски съвсем правилно се е ориентирал в съпоставката на езическите божества. Пропуснал е само “златната чаша върху иконата”, божествен символ разпространен при скити и келти изразяващ божествения произход на царската власт. Мадарският конник също е изобразен държащ чаша. Аналогично в българските народни песни от Родопите, включени в твърде оспорваният сборник “Веда Словена” (по-точно е да се каже “Веда Булгара”) откриваме същият бог Сива: “Седелъ ми Сива фъ пещере-та, Седелъ ми сега малу Сега малу три нидели, Я ми веке ни седи. Фъ рока му златна тоега, Златна тоега Златица, Яхналъ си барза-та коне Барза-та коне лестувица, Чи ни му е веке змийница, Съсъ змии гу ни припасалъ, И съсъ змии и съсъ смоци, Я му на глава три пилета, Три пиле-та лестувици, Та са шета пу земе-та, Припуща си барза-та коне Та си на дори слева, Та си качи на потоне. И си флева фафъ черица, Та седнува на йогнище, Де си гответъ малки моми. Ду вечере Суровъ Бадникъ, Суровъ Бадникъ и Бадница, Та седнува на трапеза; Де си фтегне десна рока Да си куси Суровъ Бадникъ…”. По-нататък виждаме как бог Сива прогонва зимата, за да дойде пролетта и да се събуди живота: “Налютилъ са Сива Бога, Я си сабе ни фарле, Лу си фарле люта срела, Люта срела на поле-ту, Та си поле погурева Погурева полумева;Ни са ражда бела пшеница, Ни си пасе сиву стаду, Сиву стаду волове-те, Волове-те иници-те Иници-те и крави-те, Та са поле запустилу”. В друга песен се вижда директния двубой между бог Сива и змея, ламята, символ на зимата: Та си слезалъ Сива Бога Та си седналъ фъ пещере-та. Фафъ рока му златна тоега, Златна тоега буздугана, Та си ударилъ Царна Бога, Царна Бога Сура Ламица, Ударилъ гу прогонилъ гу…”. По-нататък се описва как момите и момците подготвят празничната трапеза, за да посрещнат бог Сива: “Да си готви Суровъ Бадникъ, Суровъ Бадникъ и Бадница: Чи ша дойде Сива Бога Да си седне на йогнище, На йогнище на трапеза На трапеза на вечере, Да вечере Суровъ Бадникъ, Суровъ Бадникъ и Бадница…”. Аналогично на примерът даден от Раковски и в представите на родопските българи, атрибут на Сива е златната чаша със свещенната вода: “…Фъ десна хи рока златна каната, Фафъ каната жарна вода, Фафъ лева хи рока златна чеше. Служба служи Сива Бога…”. Празникът на бог Сива е Сурвата, по-късно се слива с християнската Коледа. /ВС-2/ Друг далечен реликтов спомен за Сйявуш е народния празник Сивуйница, Совойница. Обичаят е познат във Великотърновско и в някои родопски села и наподобява коледуването. Изпълнява се преди Йордановден, само от моми. Една от тях е преоблечена като булка и покрита с червено було, а другата¬ като момък в мъжки дрехи. Цялата група обикаля домовете, булката ръси с мълчана вода. Вярва се, че сивойнишката вода прогонва караконджолите (бълг. караконджур, караконджул произлиза от турското кара-конджур – черен змей, от средноперсийски gundir - дракон). Древен сюжет отразяващ борбата на Бога-Слънце и Дракона, символ на тъмнината, сюжет познат от индоиранската митология, показващ борбата на Доброто и Злото, Индра и Врита. Според изследователя на предислямски Хорезъм, С.Толстов, източноиранският Сйявуш е пряка аналогия на тракийския Сабазий – богът на вечно обновяващата се природа, символ на живота. Той винаги се явява в обкръжението на богинята-майка Нана, респ. При траките Кибела. Предвид ясната връзка на Сйявуш с юечжите-тохари, може да смятаме че именно те, като родственици на предците на траките в „Индоевропейската прародина” са разпространителите на този култ в Азия. Възможно е първоначланта етимология на името Сйявуш да е свързано с представата за живота. В тох./б/ sāāw, sāāy, sāāwe, sāāyau – жив, жизнен. В тохарски /а,б/ sāw – велик, силен. /DA-DT-b/ В санскрит saws, sew, sūwaite – възхвала, слава. В тракийски zi, хетски sius, siu, siwali, ликийски zbali – бог, етруски swal – жизнен, жив. /EG/ В угрофинските езици, във фински siva, естонски siivakas, sivvakas, хантски süγ, siγ, протоформа *śiwa – чист, спретнат, красив. /UE/ Сравни с българското свяст – съзнание. В чувашки savăk, тюркменски sapaly – весел, жизнен, също в чувашки sav, гагаузки sevmää, турски sevmek, узбекски sevmoq - любов. /VS-ETD/ Старостин посочва изходното алтайско *sálo/˜z/, тунгусоманчжурското *sali, корейското *saràŋ японското sású-p – любов и протоалтайското sal(b)i, тюркското sel, монголското sel(b), *salb, тунгусоманчжурското *sala, корейското *sэr – свободен. /S-АE/ Алтайските форми показват недвусмислен произход от тохарското salpatar – свободен. От тохарски произход е и тюркменското sag, турското sag`, узбекското soglik, гагаузкото saa, тувинското, хакаското, киргизкото sao, sau, карачаевобалкарското, татарското, казахското soo – здрав, в чувашки sыvъ, sъw – здрав, жизнен. /VS-ETD/ Интересен паралел откриваме и в осетинския „Нартски епос”. Единият от нартските родове се нарича Саумаратæ. Негови родоначалници са Кандс и сина му Сæва, Сæвай. Зад Саумаратæ явно се крие етнонима сармати. Неговата етимология е отдавна известна на науката, от осетинските sau – черен и rom – руно, кожух, т.е. “с черни кожуси”, облечени в черно, в осетински rujmon – рунтав. Явно Херодот е имал предвид точно сарматите като е означил един от скитските народи с името меланхлени, което на гръцки означава „облечени в черно”. Други автори тълкуват сармати от осетинските sau – черен и mær – обработваема земя (бълг.мера), т.е. жители на чернозема, на територия отличаваща се с богати черноземни почви, каквато е Южна Украйна. Трета версия пък свързва сармат с угорското mat – страна, т.е. сармати – хора от черната страна, което смислово е еднакво. Интересен е главата на този нартовски род – Кандз и сина му Сеуай, Севай, които според легендата дошли от земите на р.Едил (Волга). /ЮД-КТН/ Виждаме ясна податка за сарматите, техния родоначлник Кандз, респ. Канг, Кангюй на китайските хроники и синът на Кандз -Сеуай, Севай или Сйявуш. В друга легенда от „Епоса за нартите” се разказва интересната история на героят Сауасс:„… В ранно утро, Бог създал човек и го изпратил на Зынджыбардуаг(Духът на Огъня), с думите:„Закали го на езиците на твоите пламъци”. Закалил Духът на Огъня, човека и го потопил в реката, за да го направи стоманен. Духът на огъня нарекъл този герой Сауасс”.Виждаме раждането на Герой, божи син, закален в огън и вода, свещенните стихии за иранците. „...След като го заткалил, Духът на Огъня казал: Господ те сътвори, аз те закалих, сега върви по своя път. А Сауасс отвърнал: няма да си тръгна просто така, дай ми възможност да работя с огън за да приготвям жертвено месо и оръдия на труда. Духът на Огъня му дал две вълшебни огнива и го научил как да си получи огън. Така Сауасс получил от Бога възможност да владее огъня. Той слязал при хората и ги научил на ковашкия занаят, сами да си изготвят оръжия и сечива, да изготвят метални острия за стрели и да ходят на лов. Сауасс бил първия Ас, т.е. родоначалник на асите, подобно авестийския Йима, или скандинавския Один. Още по-интересен е следващия епизод от живота на Сауасс: „Веднъж отишъл Сауасс на лов. Много обикалял по планинските клисури, но нито едно животно не срещнаал. Много уморен се добрал до брега на една река, където засплал. Събудил се и видял бял елен дошъл на водопой. Прицелил се и опънал лъка, еленът клекнал и стрелата профучала край главата му. Втори път стрелял Сауасс. Скочил елена и стрелата минала под него. Така еленът се скрил в гората”. Еленът има особено значение в „звериния стил”, като символ на Слънцето. Но още по-интересен е краят на сказанието. Еленът се оказал вълшебен. Това било кошута, в която се била привърнала сестрата на водния бог Донбетир. Тя се влюбила в Сауасс и Донбетир вдигнал голяма свадба. И заживали младите в мир и съгласие. „Кошутата” родила на Сауасс трима сина, най-големия Бора, средния Дзылау и най-малкия Болатбарж. Според Д.Макеев, името Сауасс означава носител на дневната светлина, на утрото, на истината, от осет. Sæw – утро и æss – истина (сравни с бълг.дума съвест!) и персонажа е синонимен на авестийскитe герои Сяоши, Сйаваршани – спасители, носители на истината и правдата. Сйаваршан е синоним на персонажа Сйявуш, а Сйявуш е символ на честността и справедливостта. /ДМ-ТАНЭ/ Самото осетниско Suæwæss, Sauæss, има много по-точен превод като създател на истина, създател на спаведливост, от suæwыn – сътворявам, създавам. Сравни с Митра – пазител на истината и угрофинския му аналог Верт! Названието Верт е аланска заемка, от осет. uart – чит, бълг.вардя – пазя. Това осетниско предание, поставя твърде интересни въпроси и аналогии. Сауасс е прародител с божествен произход, от който произлизат асите, респ. аланите, аналогично на Зиези. Кошутата се явява негова жена, тотемен персонаж, прародителка. А прабългарския Авитохол също се явява син на кошута!!! Сауасс, аналогично на Сйявуш и Митра е защитник на справедливостта и истината. В Хорезъм Сйявуш е наричан Sievus и Šauš! Така че връзката между Sauæss и Зиези не подлежи на съмнение! Представата за Сйявуш еволюира с вековете и миграциите на носителите на култа. Първоначлно е бог на везръждащата се природа и живота. После се превръща в закрилник на войните, конното божество, богът-конник, символ на Слънцето, което вижда всичко, защитник на истината и справедливостта навсякъде по света, както и своя чисто ирански аналог Митра. Йованес Драхсанакертци в своята „Итория на Армения” дава твърде интересна информация. В гл.26 пише за мъченически загинал в името на вярата християнин в 608 г. на име Степанос. Стапанос по прозвище Кон (хон?) бил от рода (племето) Севордик. Севордите произлизали от прародител на име Севук. Севордик на арменски означава черни синове, черни деца”. В гл.65 авторът обяснява че севордиките са част от жителите на гавара Утик. /ЙД-ИА/ Под името севордики авторът има предвид част от арменизиралите се и християнизирани савири. Гаварът Утик, около гр.Халхал е един от центровете на савирското заселване. Самият етноним савири се превежда като черни ири, черни вари, от сау-черен. Далечни техни потомци са суварите във Волжка България, от които произлизат чувашите. Сравни Севук и чувашкото savăk – здрав, жизнен. Сирйските хроники наричат савирите, подобно на ефталитите - “бели хони”. М.Каланкантуаци съобщава за савирите че почитали Аспандиар, наречен още Тангрикан изобразен като конник на когото принасяли в жертва коне. Светилищата им се наричали “даркон”. Имали чудни обичаи двама братя да имат една жена. Последното е изключително характерно за кушаните и ефталитите. Даркон, осет. аркон, означава храм и отговаря на памирското алхон – храм на огъня. Персонажът Аспандиар или Аспандиат е посочен като конен бог, който почитат савирите. При осетинците е много силен култа към Вак-Устарджи, както те наричат Св.Георги. Но това е късно пренасене на по-стар езически култ към бога-конник, върху християнският светец, изобразямван по същия начин. Аналогичен култ има и у българите, християни и българо-мохамедани към Св.Георги. През 19, началота на 20 в. Мадарският релеф се е възприемал от местното българско население като изображение на Св.Георги. Така че митологичният прабългарски Зиези е същият този конен бог, защитник на истината и справедливостта, изобразен върху Мадарския релеф, превъплащение на тохаро-източноиранския Сйявуш.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
/АС-TIРБИ/ - проф. д-р Атанас Стаматов. TEMPORA INCOGNITA НА РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ. Издателство: МГУ “Св. Иван Рилски” С.1997 г. Уеб-сайт - Страница за прабългарите - http://protobulgarians.com/kniga_Atstamatov.htm
/БС-КБПИК/ - Б.Я.Ставский. Кушанская Бактрия: проблемы истории и культуры. М., „Наука”, 1977г.
/ВС-2/ - Ст.Веркович. Веда Словена. Книга-2. Белград.1874 г. Електронна версия - http://ziezi.net/veda2/, на Уеб-сайт на Емил Живков “Ziezi ex quo vulgares” http://ziezi.net/
/ГР-СС-т.4/ - Събрани съчинения. Георги С. Раковски. Т.4. С.1988 г.
/НК-Х/ - Н.Н.Крадин. Империя Хунну. Издание 2-е, переработанное и дополненное. Москва «Логос» 2001 г. Уеб-сайт: „Новосибирский Государственны Университет” - http://www.nsu.ru/aw/showBiblio.do?action=lib
/ТГ-АКО/- Т.А. ГАБУЕВ. АЛАНЫ, КТО ОНИ? Сп.”Дарьял”, бр.4, 2000 г. - www.darial-online.ru/2000_4/gabuev.shtml
/ЮД-ГА/ - Ю.Р.Джафаров. Гунны и Азербайджан. Баку.1985г.
/S-АE/ - Altaic etymology. S. Starostin. Copyright 1998-2003. Это этимологический словарь алтайских языков, над которым группа исследователей - С.Старостни, А. В. Дыбо, О. А. Мудрак и И. Шервашидзе - www.starling.rinet.ru /UE/ - Uralic etymology by S. Starostin. http://starling.rinet.ru This is the database that had been originally (in the early 90’s) started by E. Helimski on the basis of Redei’s dictionary (UEW), but left unfinished. The material from UEW was ultimately transferred into the database by S. Starostin, so it is available as a more or less complete product right now. Meanwhile, S. Nikolayev is working on expanding it considerably and constructing a number of subordinated databases, so we expect a renovated Uralic database system shortly.
/VS-ETD/ - “Etymological Table dictionaries of language families, Indoeuropean, Turkic, Finno-Ugric, Iranian,Germanic” . Valenyn Stetcuk - http://www.geocities.com/valentyn_ua/
Отправлено: 14.10.08 21:17. Заголовок: Авитохол от рода Дуло
Авитохол. Той е първи подред във „владетелския списък”. Традиционно привържениците на хунския или тюркския произход на древните българи, смятат че това е хунският вожд Атила. Дори на пръв поглед е твърде съмнително, предвид съвпадението само на два звука при сравняването на имената – „а” и „и”. Атила е известен от германските саги като „Етцел” и „Атли” в скандинавските, но никой никога не го е наричал Авитохол. Самият факт че в „Именника” за него са отредени 300 години на управление, показва че се касае не за историческа личност, а за митологичен персонаж, прародител. В представите на аланите, 300 години е една завършена епоха от развитието на света. За етимологията на името мога да предложа няколко версии”:
а). Авитохол - син на сърната. Тази версия е популяризирана от П.Добрев, аргументирайки се със съответната легенда за българския княз отгледан от кошута, фиксирана от източниците: „От една старинна литовска хроника, записана през 14-15 век, личи че българите са разказвали една легенда за своя произход - те вярвали, че създателят на техният народ е бил отгледан в горският пущинак от една милосърдна кошута”. /ПД-ППЕКстр.92/. Той посочва хипотетичното прабългарско-памирско афи, аху – сърна, кошута и тофъл, тафъл – дете. Съотв. в авестийски āba, санскритски ābhā, персийски āf, āhū, ahwal, пехлеви āhūg, пущунски аfi, аhu, aosī, осетински хъuaz, хинди-урду āhū, gawaz, искашимски ахvi, кашмирски āhō, раджахстхански aphandī, белуджи ask – елен, в осетински кошута. В тох./б/ aiyye, aineye – антилопа, елен. /DA-DT-b/ В келтските езици, кимвърскои ewig, корнуелски euhik – сърна. За тофъл, откриваме в кюрдски tifal, пущунски tiflak, персийски tefl, taulīh, гилянски, таджикски, шугнански tifl, сариколски tēxēl, кховарски tâükur, хинди-урду totlā, totlānā – дете, в средноперсийски tola – новородено животно. /VS-ETD/ В авестийски toχm, пехлеви tōhm означава семе, род, племе, семейство. В ингушки tīexьe – потомък. /РИС/ Аналогично в някои варианти на аланския „Нартски епос”, героят Батраз, притежаващ много от характеристиките на Бога-войн, Бога-гръмовержец, като новороден е бил откърмен от кошута, а в друг вариант, майката на Батраз е родена от бяла кошута. /АД-РГ/ И.Добрев, оспорва извода на П.Добрев, посочва че тафъл е арабска дума, вторично заета в иранските езици, след ислямизацията. Авторът се аргументира с “мащабната арабизация на всички ирански езици, с изключения на осетинския”, настъпила по пътя на излямизацията. Той смята че, зад Авитохол се крие Яфет-оглани, т.е. потомък на легендарния прародител Япет, Яфет, или “тюркобългарското” авит е форма на общотюркското aba – баща, прародител, т.е. Авит-охол е “син на прародителя”, а охол е „тюркобългарската” форма на общотюркското ogul – син. /ИД-ПХА/ И.Добрев явно не знае, че и в осетински присъства думата tаlа – фиданка, младо дръвце, за което В.Абаев посочва унгарското fia-tal – кълн, зародиш, млада клонка, младо дръвце, като стар алано-унгарски изоголос (Blüten), така че вероятно е съществувала аналогична на другите ирански езици, аланска дума talfa/tulfæ, съхранена с репозиция на корена в унгарското fia-tal, аналогично на осетинското tærыn което означава, младенец, отрок, потомък, а в другите ирански езици е със значение свежа трева, млада клонка. /ВА-С-3,стр.225/ Или имаме древен ирански корен, а не късна арабска заемка, което автоматически оспорва категоричността в извода на И.Добрев. Коренът tafl/tefl си е ирански, явно зает от арабите, както и много др.ирански думи, а не обратното. Аналогичният семитски корен е *wld, акадски walādu, арамейски yld, юдейски yэlēd, yэlīd, арабски wld, walad, етиопски walada, wälädä – новородено, дете. /SE/ Всъщност иранските tulfa, tifl, tefl и хипотетичното прабългарско тохол, тух(ол), са иранските разширения на същия древен корен, със значение син, потомък.
б). Авитохол – прародител, защитник, покровител. В тох./б/ awe – дядо, прародител, етруски apa – баща, латински avus - дядо. /DA-DT-b/,/EG/ С общ произход са староиндийското avi, авестийското avaiti – благосклонен, защитник, закрилник. Също в авестийски aiwyâxshayeiñti, aiwi-xshi – ръководещ, управляващ. /JP-DCAW/ Изхождайки от общоиндоевропейското *avi – прародител и общоиранското *toχm – род, семе, потомство, в български тужар – потомък, туканъ – сродник, респ. осетинското иронско tug, дигорско tog – кръв, което също е производно на *toχm, в Авитух, Авитохол може да се види „прародител на рода”. Също в дигорски ахil - род, поколение, близки родственници по кръв, от персийското xail, xīl – род, поколение. /ДРС/,/ВА-С-1,стр.90/ Тогава Авит-охол – прародител, защитник на рода, племето, респ. прабългарското *oхолъ е аналог на дигорското *aхил – род или Ави-тог-хил – прародител по кръв.
в). Авитохол – прародител на двалите, дуласите, Дуло. В “Именника на българските канове” ясно е посочено че митичният Авитохол е пръв от управляващия род Дуло. Съществува голямо основание, както смята Гадло, да смятаме че “родът Дуло” всъщност е сарматското племе двали, дуласи, тали, туласи, чийто далечни наследници са съвр. осетинци двали, двал-дигор. Двалите или туласите са непоследствени съседи появили се съвместно с прабългарите от групата внъндур-болгар в Кавказ. Така че Ави-тохол, респ. Ави-тул, може да се разглежда и като “прародител на Дуло”, дуласите.
г). Авитохол – Авдул, богът-покровител на елените и дивите кози. Днес съществува мъжко осетинско име Авдул. При цахурите и дагестанците се среща персонажа Абдал, а при лакците той се нарича Авдал, който е покровител на дивите кози, елените и туровете. Авдалът може да открадне неродено дете от майчината утроба и да го направи пастир на елените и туровете. Като порастне детето същ става Авдал. При осетинците този персонаж се нарича Афсати. В Дагестан, когато ловец убие дива коза или елен, сърна, трябва после да занеса костите на животното обратно в гората, за да се възроди то отново. /ГГ-ДВНД,стр.161/ Аналогичен обичай е съществувал и в Гилгит (Памир) сред дардите, също и при осетинците. Когато ловец убие дива коза, то трябва да занесе костите и кожата и в гората, за да се „съживи” животното. В Гилгит и Таджикистан се смятало че дивата коза е най-чистото и свято животно. При язгулемците, когато ловецът убие дива коза, оставя месото и в гората и след края на лова изпраща друг човек, който не е участвал в лова, да донесе месото в селището. Така се смятало че духът на животното ще се прероди отново. При памирските таджики, богът покровител на дивите кози и елени са нарича Брух. /БЛ-ККМ,стр.144-145/ При дардите и нуристанците, покровителката на дивите кози и елени е самата върховна богиня Крумай или наречена още Муркум, която пък при кавказките аварци се нарича Мера. Или корените на този култ не са кавказки, а източноирански и Авдал е аланско (и аварско) божество, възприето от съседните кавказки народи. В българските народни вярвания също има засвидетелствана почит към елена и се смята че убиването на елен носи нещастие. Може да мислим, предвид легендата за кошутата, че прабългарският Авитохол, също е накакво превъплащение на този много древен култ. Особено интересно е мнението на В.Абаев за произхода на осетинския Æfsati. В карачаевобалкарски се сраща като Afsatэ, Apsatэ, в свански Apsat е бог на лова, паралелно с богинята Dal, в абхазки Ažweypšaă, чеченски Elta – бог на лова. Абаев превежда мнението на Н.Марр, че названието е възникнало в Кавказ, върху основата на арменското aspac`, aswac` - бог, покровител, защитник, явно свързано с по-древното трако-фригийско Sabazios – Дионис (Вакх, Сйявуш), респ. с преход sabad-aspat. /ВА-С-1,стр.108/ Показва прилика с шумерския Cипад/Шипад (Sipad) полубога, получовека, съпруг на богинята Инана, умиращ с настъпване на зимата и възраждащ се с идването на пролетта, символ на вечно възраждащата се природа. Самото име Шибад произлиза от шумерското šib-ad – пастир, пасище.
/БЛ-ККМ/ - Б.Литвинский. Древние кочевники “Крыши мира”. М.1972 г.
/ВА-С-1/ - Василий Абаев. Историко-этимологический словарь осетинского языка. Том-1 (А-К`). Изд.АНСССР Л.1959 г. В електронен вариант, на уеб-сайт: http://allingwo.ru LANGUAGE/etimolog_slovar.htm (формат djvu, 13 МВ).
/ВА-С-3/ - Василий Абаев. Историко-этимологический словарь осетинского языка. Том-3 (S-T'). Изд.АНСССР Л.1979 г. В електронен вариант, на уеб-сайт: http://allingwo.ru/LANGUAGE/etimolog_slovar.htm (формат djvu 7,2 МВ).
/ГГ-ДВНД/ - Г.А.Гаджиев. Доисламские верования и обряды народов Нагорного Дагестана. М.1991 г.
/DA-DT-b/ - A dictionary of Tocharian B. - D. Adams. http://www.indo-european.nl/cgi-bin/main.cgi?root=leiden This database, created by S.Starostin and A.Lubotsky, reflects the text of the book by Douglas Q. Adams A dictionary of Tocharian B, Leiden Studies in Indo-European 10, Rodopi: Amsterdam - Atlanta, 1999 (the book is still available at the „Editions Rodopi”, information at: http://www.rodopi.nl/home.htm)
/JP-DCAW/ - Dictionary of most common AVESTA words. Copyright 1995, Joseph H. Peterson. - http://www.avesta.org/avdict/avdict.htm#dctb /SE/ - Semitic etymology. Compiled by Alexander Militarev. - www.starling.rinet.ru
/VS-ETD/ - “Etymological Table dictionaries of language families, Indoeuropean, Turkic, Finno-Ugric, Iranian,Germanic” . Valenyn Stetcuk - http://www.geocities.com/valentyn_ua/
Отправлено: 14.10.08 21:19. Заголовок: ИрнИк-Арнак, от Дуло
Ирник. Той е втори подред във владетелския списък. Царувал е 150 г., точно половината от годините на Авитохол. Това показва половин епоха, т.е. отнова имаме митологичен персонаж. Привържениците на тюркската теория го приравняват към хунския вожд Ернах, син на Атила, без да имат някакви доказателства за това. В надпис от Танаис, от 2 в. Фасмер разчита аланското име Арнак (Άρνάκης). На Таманския п-в, през 1910 г. е открита надгробната плоча на Ирак – главния преводач на боспорския цар Савромат ІІ (174/175 - 210/211г.). /ВК-ИА,гл.3/ От този корен са името Ирник в Именника. Сходно по звучене е името на хайландурския (олхонторски) вожд Еран в Кавказ, около 450 г., свързан със самоназванието на част от осетинците – ирони. П.Голийски посочва че в арменските източници, името Еран се пише с аспирално „х” което показва че трябва да се чете Херан. А в областта Еретия, на границата между Грузия и Кавказка Албания (Алуанк) също в арменските източници се споменава народа „херан”. /ПГ-БКА,стр.326/ Според В.Абаев, областта Еретия, в груз. Hereti, носи названието си от етнонима ирони, ири, източни алани, съвр.носители на иронския диалект са техни наследници, защото чеченците, аварците и андийците и днес наричат иронските си съседи hiri – „хири”. /ВА-С-1,стр.546/ Така че напълно реално Херан/Еран, вероятно е отразявало етнонима ири/ирони – алани, което показва че хайландурите/олхонторите (олхонтор-болгар), всъщност са алани-ирони!!! П.Добрев свърза Ирник именно с Еран, вожда на хайландурите/олхонтори, споменат в арменските източници, живял в 5 в. В.Стоянов посочва сред турските регистри от Ксантийско и Драмско от 15 в. българското име Хърнак, далечен аналог на Ирник. /ВС-КПАБ,стр.217/ Интересно е че в прехода Арнак-Ирник, откриваме същата закономерност както между протоаланското *ar- и съвр.осетинското *ir- . От тюркският корен jerne – млад, силен мъж, вероятно произлиза името на хунския вожд Ернах. Но коренът *ar-/*er-/*ir- човек, мъж, хора е общоностратически, показващ паралелно семантично развитие в ностратическите езици, което обяснява присъствието му и в иранските и в алтайските езици. Етимологично обяснение на Ирник/Арнак/Хърнак може да се изведе от осетинското ærnæg – див, яростен, тох./б/ arāni, хотаносакски ārānaia – див. /ОРС/,/DA-DT-b/ В авестински auruna, `rsna, древноиндийски arаna, алански arnak, согдийски ārak – див, чужд, яростен. /ВА-С-1,стр.179/ Сравни согдийската форма с Ирак, което показва че е форма, вариант на Арнак. В.Кузнецов смята Ернах, като форма на аланското име Арнак и директна аланска заемка в езика на атиловите хуни. В случая имаме тъпично алано-сараматско име със заплашваща етимология, „да бъде яростен към враговете”.
Използвана литература:
ВА-С-1/ - Василий Абаев. Историко-этимологический словарь осетинского языка. Том-1 (А-К`). Изд.АНСССР Л.1959 г. В електронен вариант, на уеб-сайт: http://allingwo.ru LANGUAGE/etimolog_slovar.htm (формат djvu, 13 МВ).
/ВК-ИА/ - В.А.Кузнецова "Очерки истории алан".Владикавказ "ИР" 1992 год. Уеб-сайт: „Осетины, Аланы и Осетия, Алания. - http://iratta.com/index.php
/ВС-КПАБ/ - Кумано-печенежки антропоними в България през 15 в. В.Стоянов. С. 2000 г.
/ОРС/ - ОСЕТИНСКО-РУССКИЙ СЛОВАРЬ 3-е ДОПОЛНЕННОЕ ИЗДАНИЕ ОКОЛО 28 000 СЛОВ. Состовили: Б.Б.Бигулаев, К.Е.Гагкаев, Н.X.Кулаев, О.Н.Туаева. ИЗДАТЕЛЬСТВО «ИР» ОРДЖОНИКИДЗЕ - 1970. – електронна версия, от сайта: Осетинский язык. On line. http://lingvo.osetia.ru/index.html и http://www.allingvo.ru/DIC/iron-rus_dictionary.htm (Для Lingvo версий 9, 10, 11, 12)
/ПГ-БКА/ - П.Голийски. Българите н Кавказ и Армения /ІІ-Х в./. С. 2006 г., изд.”Тангара-Танакра”.
/DA-DT-b/ - A dictionary of Tocharian B. - D. Adams. http://www.indo-european.nl/cgi-bin/main.cgi?root=leiden This database, created by S.Starostin and A.Lubotsky, reflects the text of the book by Douglas Q. Adams A dictionary of Tocharian B, Leiden Studies in Indo-European 10, Rodopi: Amsterdam - Atlanta, 1999 (the book is still available at the „Editions Rodopi”, information at: http://www.rodopi.nl/home.htm)
Унгогундури или Внъндури, Внъндур-болгар, "българи на Вънд/Вунд"
Вънд/Вунд е полулегендарен прабългарски владетел, чието име е свързано с народа внъндур-болгар, споменат от арменския хронист Мовсес Хоренаци. Това е и първото споменаване на етнонима „българи” в неговата „История на Армения” завършена към 482 г.: По времето на арменския цар Вахаршак, на север от Армения се появяват „диви племена, занимаващи се с разбойничество”. Вахаршак ги извиква и „убеждава” да оставят разбойничеството и да се заселят в плодородна страна, където да живеят постоянно за да му плащат данък. Тази страна се простира от планината Пархар(!?), където свършват земите на понтийците и егерите (мингрелите), до областта Кол/Кох. Там няма големи летни горещини, има много ливади и лозя и самия Вахаршак идвал тук през лятото на лов. Сред планинските клисури на Кавказ, в областта Шар, наричана още „Безлесен” (т.е. гол, без гори) или Горен Басеан, той заселва този северен народ, който се нарича Влъндур или Внъндур-болгар, по името на предводителя им Вунд (по-точно Вънд, Въндо). По- късно цялата област става известна като Вананд, по името на заселниците и много селища носели името на потомците на Вунд. Това е съобщението на арменския хронист, твърде подробно за да определим мястото и времето на въпросното събитие. Следващото съобщаване на „ванандаците” (внъндури) е свързано с големи размирици които станали в техните земи. Част от тях се отдали на предишният си занаят, разбойничеството, затова арменският цар Хосров ги прогонил на юг, към „Четвърта Армения” и границата със Сирия. Събитието е датирано към 387 г. когато Армения е поделена между Византия и Персия. Така че при всички случаи заселването им е преди тази дата! Планината Пархар е южно предгорие към най-западната част от Кавказ, наподобяващо подкова, вървящо паралелно на югоизточния черноморски бряг. В античните гръцки източници е наречена Париадар, страната на понтийците и егерите е Аджария и Мингрелия, част от Грузия, Кол е част от Древна Армения, разположена около изворите на р.Кура, областта Басеан обхваща изворите на р.Аракс. Плиний я нарича Паригеритска планина. С.Глинка предава названието и като „Баркара/Пигария” (Исторiя арменского народа, М., 1832 г., с. 159). Николай Адонц, посочва че в началото на 20 в., тази планина се нарича Болхар, което е повече от показателно. Виждаме че внъндурите обитават най-западните части на Кавказ, около изворине на р.Кура, като са съседи на грузинските и абхазо-адигските племена. Някои автори обясняват Пархар със значението му в гръцки като планина с плоско било, но преименуването на Париадар в Пархар/Болхар е явно свързано със заселването на българите. За датирането на тези събития, трябва да се знае че в арменската хронографска традиция, съвсем закономерно се приравнява династията на Аршакидите с по-ранната династия на Арташесидите, като събития станали във 2-1 в.пр.н.е. се преписват на владетели от по-късната Аршакидска династия. Според Хоренаци, Вахаршак е брат на третия партянски цар Аршак Велики. Неговия дядо Аршак Храбри, се възцарява над партите, в страната на кушаните (т.е. в източните предели на Иран), 60 години след смъртта на Александър Македонски, или 323 г.пр.н.е – 60 = 263 г.пр.н.е. тогава е началото на въстанието на партите срещу властта на гръко-македонските завоеватели, историците определят събитието около 250 г.пр.н.е. Смята се че начело на въстанието застават двамата братя Аршак и Тиридат. В 247 г.пр.н.е. Аршак става цар на Пратия, родоначалник на пратянската династия Аршакиди и годината на възцаряване става 1 година от Аршакидската ера. Мовсес Хоренаци посочва че партянския Аршак е управлявал 31 години, т.е. по неговата хронология, от 263 до 232 г.пр.н.е., наследен е от сина си Арташес, управлявал 26 години, или от 232 до 206 г.пр.н.е., който също е наследен от сина си Аршак, наречен Велики. Този цар воюва с македонския владетел от династията на Антигинидите, Деметрий ІІ и го пленява около 139 г.пр.н.е., като разгромява и Антиох ІІ Сидет-Евергет (138-129 г.пр.н.е.). По това време назначава брат си Вахаршак или наречен още Валараш за цар на Армения. Той управлява 22 години, или прибилизително от 139 до 117 г.пр.н.е. Наследен е от сина се Аршак І, управлявал 13 години, или от 117 до 104 г.пр.н.е. по време на неговото царуване настъпват смутове в „страната на българите” и част от тях се преселили на юг от Кол/Кох, т.е. в същинска Армения. Аршак І е наследен от сина си Арташес І, който пък е наследен от Тигран ІІ Велики (95-55 г.пр.н.е.). През неговото управление, Армения и Партия са нападнати от Рим, но в 54 г.пр.н.е., римският пълководец Марк Лициний Крас загива в битка с пратяно-арменските войски при Кара в Месопотамия. Такива са данните на Мовсес Хоренаци за този период. /МХ-ИА/ Наблюдават се доста неточности с царуването на партянските царе, Аршак І умира още в 247 г.пр.н.е., наследен е от брат си Тиридат, управлявал до 211 г.пр.н.е, наследен от Артабан I (211-191 г.пр.н.е.). Хоренаци е писал за арменската династия на Арташесидите (189 пр.н.е.-52 н.е.), предвид наличието на владетелите Арташес, Тигран ІІ Велики. Още повече че посочва Арташес като партянски цар, баща на Вахаршак/Валараш, който става първи аршакидски цар на Армения. Явно владетелят при който се заселват българите е Арташес (Артаксий) I, цар от (189-159 г.пр.н.е.), стратег (спарапет) от 200 г.пр.н.е. Неговата личност и управление съвпадат напълно с Вахаршак на Хоренаци. Приблизително съвпадат и посочените от Хоренаци, години на управление, съотв. 22 за Валараш и 30 за Арташес. Но така или иначе, заселването на българите, предвид контекста на посочените събития, може да отнесем в периода 2-1 в.пр.н.е., т.е. по времето на Арташесидите. Поради тясното сътрудничество между Армения и Партия, Мовсес Хоренаци, е слял династията на Арташесидите със следващата династия на Аршакиди или Аршакуни (52-428 г.). Тази тенденция се открива и при другите арменски хронисти. Иначе Арташес е сатрап в Селевкидската д-ва. През 201 г.пр.н.е. заедно със Зарех, като военачалници на Антиох ІІІ, разгромяват арменския владетел Ерванд ІV и присъединяват земите му към Селевкидската държава. Но по-късно в 190 г.пр.н.е. вдигат бунт и се провъзгласяват за независими владетели, възползвайки се от поражението на Антиох ІІІ в битката при Магнезия, нанесено му от Рим. Арташес става владетел на Армения, а Зарех – на Софена. Самият Арташес е родственик на сваления Ерванд, защото в арамейски надпис е посочил че е син на Зарех Ервандян Добрия. Поради завоевателните си походи, Арташес предизвиква съпротивата и консолидацията на дагестанските племена ути (утии, удини), гаргари (вайнахи, предците на ингушите и чеченците, както и на дагестанските народи), лбини (албани) и шаки (саки?), довела до създаването на държавата Кавказка Албания (Алуанк, Агуанк, Агвания). Според Мовсес Каганкатваци в неговата „История на Алуанк (Кавказка Албания)”, съгласно преданието, народът утии се смятат за потомци на митическия албански родоначалник Аран, назначен за владетел на Албания, от арменския цар Валараш. Виждаме ясно приравняване на личността на Арташес, към Валараш, защото именно Арташес воюва с племената създали Кавказка Албания, най-значителното от които е на утиите (съвр.удини). Самите утии обитават първоначално земите южно от р.Кура, в съвр.Северен Азърбайджан, наричана от античните автори (Плиний) с названието Отена, т.е. „стратна на утиите”. Според В.Ф.Минорский Отена е обхващала районите на съвр. Гяндж, Шамхор и Тауз в Азърбайджан. Г.Капанцян я локализира южно от р.Аракс, а С.Т.Еремян смята че утиите обитават долините на р.Тертер и р.Кура, т.е. района на Нагорни Карабах, На тази територия, помества Отена и К.В.Тревер. Ареалът на распространение на удините е бил доста обширен, но с времето се е свил до поречията на реките Арак, (Арцах) Кура. /ЯЯ-ЭКА/ Разбира се въпросните утии нямат нищо общо с много по-късните прабългари-утигури! Утиите са носителите на държавността и на официалния, писмен език на Кавказка Албания. Самото название Албания се свързва или с лбините, едно от въпросните племена, създатели на тази дагестанска общност, или с митичния персонаж Алупу, трети син на Яфет и техен родоначалник, а Аран е син на Алупу. В митологията на лакците Алпан е бог на мълнията, гръмовержеца, носител и защитник на справедливостта (един вид аналог на Митра и Сйявуш). /ЯЯ-ЭКА/ Вероятно зад Алупу се крие представата за бог Алпан, чието име е дало названието на страната. Съвпадението на гръцко-римската транскипция Албания, със съответната балканска страна е чисто външно и изцяло случайно. Същият владетел (Арташес) присъединява района на Париадар/Пархар към Армения. Според Леонтий Мровели „Арменският цар Арташан, със своите войски нападнал Мцхетия (Грузия) и разбил войските на съюзените грузини и овси (алани)”. Страбон уточнява че Арташес е воювал и победил сирите, т.е. сираките (голяма сарматска общност, установила се в Западен Кавказ в 3-2 в.пр.н.е.). Установено е че Мовсес Хоренаци, в своята „История” смесва личностите на Арташес и Валараш, като събитията и деанията на Арташес се преписват на Валараш. /НТГД-ПДА/ Причината поради която всички арменски хронисти смесват Арташесидите и Аршакидите се дължи на следната легенда, разказана от Вардан Аревелци: ”Ние сме слушали и чели че Вахаршак е бил не брат, а син на Аршак Велики и ето в какво се състои този разказ: “Царят парсийски (персийски) поискал мраморната колона, намираща се в Мцбини в двореца на арменските царе. Като взели колоната, намерили на нея гръцки надпис: “Писах аз, Агатангел: Аршак Велики имал четири сина: първият той възцарил над Теталите (кушаните, ефталитите), вторият над Лирикийците (?), третият над Партевите, четвъртият над Арменците, на който дал във владение да завоюва Хайк за себе си и чедата си”. /В-ВИ/ Виждаме че в представата на арменските хронисти личността на Арташес, завоювал Хайк (Армения) от предишната династия на Ерванидити се приравнява към сина на партянския Аршак, откъдето вече идват закономерно всички по-нататъчни обърквания на събития и владетели! Предвид войните на на Арташес с овсите или сирите, възниква логичния въпрос, не се ли крият тука загадъчните „внъндури”, които Валараш/Вахаршак/Арташес, „убедил” да оставят предишнша си начин на живот и заселил в Басеан. Обикновено арменските царе са заселвали в пограничните райони покорени племена, в случая Басеан току що е завоюван от Грузия и съюзните и „овси”,т.е. аси, в случая сираки?! Оказва се че не само Хоренаци е забелязал българите! Гай Плиний Секунд (23/24-79 г.) в своята „Естествена История” съобщава че: “Около устието на р.Кира в Каспийско море, живеет каспиите. От Себастопол (Диоскорида, съвр.Сухуми) на 70 000 крачки, живеят ахейците (Ашуя, ашуйци предци на съвр.абхази), мардите, керкетите (абхазо-адигски племена, смята се че керкити е най-ранната известна форма на етнонима черкези, респ. Черкасия, обитавана от наследниците им кабардинците), а зад тях, във вътрешността серите (сираките), кефалотомите (букв.превод главорези). Богатият град Питиунт (Пицунда) е разграбен от гениохите (цени, цанари – грузинско племе). Зад него в клисурите на Кавказките планини, живее сарматския народ на епагеритите, а до тях - савроматите. /ППК/ При последните избягал Митридат, при (по времето на) император Клавдии. Той (Митридат) разказва че в съседство с тях живеят талите (двалите, дуласите), които на изток достигат до устието (всъщтност залив) на Каспийско море, като този залив изсъхва при морски отлив”. В своята „География” Клавдий Птолемей (2в.), описва различните народи. По посока от Причерноморието към Рипейските планини (Урал): агатирси, зад тях аорси и пагерити/пагорити, под тях – савари (саври, саубри, саури, респ.савири) и боруски (борани) до Рипейските планини. Пагерити/пагорити е форма идентична с по-късното “пугури” (форма на българи) във византийските източници. То фигурира и в Картата на Касторий или „Певтингеровите таблици” под формата пархаци или пархаки. Птолемей помества в земите на пагеритите град Серака, което е ясна податка за близост със сираките, победени от Арташес. В това отношение е интересна легендата на осетинците от Куртатинската теснина, записана от Пфаф. Според нея, преди техните деди да се заселят тук, е обитавал загадъчния народ Бурдартæ или Бурсартæ. Местното население си го обяснява като русокоси, жълтокоси, от осет. bur – жълт, светъл. Всъщност Бурдартæ би означавало бурдари и Бурсартæ – бурсари, тъй като –тæ е частица за мн.ч. В преданията на осетинците-дигори има мъгляви спомени за митичната област Бурка, намираща се в близост с техните земи, където обитавал някакъв митичен народ царциатæ, загинал от природни бедствия и глад. По записите на Мусо Цаллагов „Фолклорни материали”, от разказа на Ягор Бигулаев (1932 г.) се казва че в Северна Туалетия (Двалия, Двалетия) живял някога силния народ царцата, който бил постигнат от някаква заразна болест и те умирали със стотици. Нартите и царца, в друго осетниско сказание, се приравняват като един народ, но тъй като били горди и силни, разсърдили боговете и те ги наказали. (И.Джанаев, запис в с.Кесаты Кау, 1932 г.). В Санибанската теснина „ущелье” народните предания твърдят, че на север от селата Старая и Верхняя Саниба, по пътя към село Верхнее Кани, на планинския склон и близо до реката се намират древните селища на народа царциата, който загинал от чума (рын). Умрелите погребвали в катакомби. Това станало преди 2000 години според разказвача Гатази Дзусов. Според Борис Алборов е съществувала реална област „Бурка” разположена в Западен Кавказ, в земите на съвр.Балкария и Дигория. Дори Албаров смята че родът Бората от нартския епос, всъщност отговаря точно на загадъчните бурка. В арменската география „Ашхарацуйц” ясно е посочен народ пурка/пурку, обитаващ в съседство с цанарите (саунартæ) в равнината до ардозците (обл.Ардоз при изворите на р.Терек), близко до Аланските врата (прохода Дарйял). Пурка се поместват между зихите и цанарите, следователно, народа Пурка е живял някъде на Моздокската равнина, простирайки се до зихите на Черно море. Това е територията на съвр.Северна Осетия и Кабардино-Балкария. Пурку от „Ашхарацуйц” точно отговаря на осетино-дигорското Бурку. /БА-ЭЦОНС/ Или ако продължим логичните разсъждения на Алборов виждаме че загадъчнтите бурка/пурка отговарят точно на плиниевите епагерити, птолемеевите пагерити, пархаците от Певтингеровите таблици, или това е едно от първите споменаванията на българския етноним в Кавказ!!! Част от прабългарите обитават точно Балкария, Дигория и Западен Кавказ и са съседи на абхазците (зихи). Съставителя на „Ашхарацуйц” един път е съобщил за известните му купи-болгар в Западен Кавказ и втори път е преписал птолемеевите пагерити, под формата пурку, без да подозира че става дума за един и същи народ! Прокопий Кесарийски, в своята „История на войните с персите” казва: „Зад пределите на абасгите (абхазите родствени на зихите) до Кавказкия хребед живеят брухи, намират се между абасгите и аланите. По крайбрежието на Понт Евксински са се утвърдили зихите... Зад тях живеят сагините. Приморската част на страната им, по-рано се е владяла от римляните. Там те са построили двете крайморски крепости Севастопол и Питиунт, намиращи се една от друга на два дена път.” В нашата литература П.Добрев изказва интересната хипотеза че зад въпросните „брухи” се крие българския етноним. Повечето рускоезични изследователи ги причисляват към абхазо-адигските племена, други - към сармато-аланските племена. Интересна гледна точка според Гаглойти, е че етнонима произдлиза от осет. bыru – преграда, укрепление, вал, крепост. В това отношение заслужива внимание, че едно от убихските племена се нарича в средновековието “алани”. Псевдоариан в своето описание на Черно море, споменава река Брухонта (Βρούχοντα), отговаряща на съвр.Мзимта, намираща се на територията на Абхазия, аналогично на птолемеевата р.Бурка: ”Зад Коркондам, на Понта, зад град Ампсалис е река Бурка”. Трето споменаване на този топоним е от Агатий, който в своята „История за царуването на Юстиниян” съобщава за крепост между земите на лазите и аланите, наричащо се Бухлоон и че принадлежи на апсилите (абазгите). Четвъртото споменаване на този етноним е от Плано Карпини (13 в.), в своята „История на монголите”, сред народите в Кавказ, покорени от монголите: „каси (касоги), якобити, алани или аси, обези (абазги) или георгиани (грузинци), несториани, арменци, кангити (кангари), комани, брутахи, които са иудеи…”. Виждаме че брутахите са същите брухи, или са едно от абхаските племена, или в крайна сметка асимилирани прабългари, в случая са посочени че изповядват юдаизма. Етнонимът брухи, традиционно в рускоезичната литаратура се свързва с убихите, които са част от абхасците. Самоназванието им звучи като пьок, пьох, бьох. /НВ-ЭПНСК,стр.59-69/ Днес убихите обитават същите райони, където са посочени от Прокопий, но по-голямата част от тях, поради ислямската си религия, през 19 в. е изселена в Турция, известни ни като сборната кавказка мюсюлманска общност „черкези”. Така че много по-достоверно е приравняването на етнонимите брухи (бурки) и българи. Например Новоселцев също свързва брухите с българите, предвид сходния район на обитание, Западен Кавказ, на границата, между абазгите и аланите. Смятам че основателно може да търсим връзка между брухи и бурдари, бурсари, бурки, пурка, пагерити. Това са различни названия на един и същ народ! А последните остатъци от тях, са били асимилирани от абхасците. В същия географски район, Захари Ритор посочва “бургари със свой език, народ езически и варварски” обитаващ на север от Капийските врата (в случая Дарйял), а от Каспийските врата до морето е страната Базгун /Барсилия/. /ЗМ-И/ Бургарите на Ритор съвпадат напълно по локализация с пагеритите/бурка/пурка/брухи. Следователно внъндур-болгар за които пише Хоренаци са всъщност „българите на Вунд или Вънд” участващи в сиракската общност, с които воюва Арташес І, а римските автори ги наричат епагерити/пагерити. Появата на сираките в Кавказ е свързано с мащабната промяна на етническата обстановка в Средна Азия в 3-2 в.пр.н.е. свързана с установяването на юечжите-тохари, усуните-асиани и кангюйците-пасиани по поречието на р.Сърдаря. Самите сираки се свързват със споменатия четвърти народ, участвал в съюза на тохари, аси/асиани, пасики/пасиани, известен като сакаравали или сакарауки. Хаусиг смята серите за тохари и ги свързва с едно от племената учавствало в юечжийско-усунския съюз, завладял Гръко-Бактрия: племето сакаравали или сакарауки. Той вижда в това название двусъставна дума sarag и тох./а/ wla, тох./б/ wāl – цар, владетел, т.е. царски сери. /ВС-К,стр.69-71/ В гръко-римската географска традиция с етнонима сери се обозначават тохарите, съседи на Китай. Китайското чи-ди е аналогично по значение – червени ди, потвърждаващо сери = червени. В тохарски ark, arkwi, arsi – сребро, блестящ, санскрит sāukrar, sāubhraā, протоиндоирански cāukra, авестийски suxra, староперсийски ëuhra, средноперсийски suxr, осетински sirх, surх – светъл, блестящ, червеникав, ормури sowrb, пущунското sara – чист, светъл, свят. /L-IAIL/ В съвр.български сур означава светъл, пепеляв, сивкав, но насурял означава зачерван, зреещ. Напълно е възможен преход в тохарски arsi – sarsi – sartas – rtar - червен. Тибетците наричали тохарите белоглави, светлокоси, червенокоси, жълтокоси, т.е. сери, в тибетски ser – червеникав, жълт, в искашимски surkhun, пущунски surh, sur, sra, означават блестящ, светлочервеникав, рижав, черевеникав, а пущунското sursarey – риж, червенокос. Вероятно осетинското sirx, sirxu, стои в основата на етнонима сираки, който в Кавказ е известен и като сири, сери, суракийци. Не приемам версията на В.Абаев че сираки произлиза от осет.sirak – чужденец. Самото име Вунд/Вънд съвсем не е случайно. То отразява една обща закономерност за която ни съобщават с учудващо постоянство китайските хроники. Управляващото племе при юечжите се наричало Хун-е (хиони, хиаона от Авестата), а управляващият род или династия Вен. Когато хуните разгромили юечжите, последните се преселили на запад, където създали нови държави. Но при всички начело застанали предсатавители на династията Вен, която водила началото си от града Чжоаву (града на Сйявуш, намирал се някъде до Хотан, според Фирдуоси). Родът Вен е управлявал всички кангюйски владения по поречието на р.Сърдаря и Фергана (Даван). Нещо повече, „малките юечжи” т.е. тези тохари които останали в Синцзян и се подчинила на хуните, се управлявали от „веноуто-ван” в по-късна транскрипция е даден като „венюцзян-ван” като ван е китайска титла означаваща подчинен княз, а веноуто е самоназванието на народа, явно по името на управляващата династия. Като използува анализите на В.С.Таскин и Н.И.Крадин, Габуев доказва че йероглифа на изписване на Вен, от израза Веноуто-ван е един и същ с йероглифа означаващ управляващата династия в кангюйските земи и Даван, както и със синонима на Аланя – Уананшана/Венаншана. Така през 4-5 в. се неричат земите около Аралско море в китайските хроники (Бей-ши). /ТГ-АКО/ Оказва се че коренът „вен” не е случаен и има своето сходно обяснение както в тохарските, така и в иранските езици. В етимологичния речник на Дъглас Адамс, wntare означава изключителен, важен, winānne – победа, wināsk – чест, поклонение, wincane – най-силен. Като първооснова той посочва прототохарското *weonduru – силен, славен, велик, водещ, управляващ. Паралели в хетски uëent, uen, латински venus, старовисоконемски winida, кимвърски gwent, um-wan, санскрит vaānats, vanati, авестийски vanaiti, vantor, vanaiti, староперсийски vantan, *vanat – желая, стремя се, искам, боря се, заповядвам, владея, в пехлеви winārbeg – разпредител, заповядващ. /P-IEW/ В авестийски van, vanañt, средноперсийски wjn`r, winar, winrg – победоносен, порядък, процъфтяване, winner – заповядващ, вахански wыnыar – устойчив, силен, съвр.персийски wеnd – държа. /Ch-DIV/ Също виж осетинското wajыn/wajun (изговаря се като уайын/уайун) – управлявам, fænd – говоря, заповядвям, управлявам, ръковода, fændоn – воля, желание, uændоn – смелост, победа. /VS-ETD/,/ОРС/ В осетински дигорски uenddug – виден, представителен, известен, също в иронски wыnd (uыnd), дигорски windæ (uindæ) – с представителен, хубав, привлекателен вид. /ВА-С-4,стр.110,116/ В искашимски wanuw – призовавам, шугнански wintao - побеждавам. /IED/ В пеласгийски, в надписите от Микена wanaka – господар, владетел. При етруските е съществувал бог наречен Vanth. /ВГ-ДЕЕ,стр.17/ В палийски viňňū – мъдър, знаещ, viňňati - известен, vineti – водещ, управляващ. Тези примери напълно прилягат на рода Уин/Вин – победоносен, най-силен, почитан, най-важен изобщо водещ, управляващ и осетинското (аланско) вънд/винде – с представитилен, важен вид. За връзката на внъндур с Вен говори и титлата на владетеля на малките юечжи Веноуто-ван, владетел на народа веноуто – венетери, внъндури. По-късните форми са, уногондури, в-н-н-т-р, нандор! Внъндури-веондуру, е максимално близко до тохарското понятие! Появата на внъндурите в Кавказ, посочени от М.Хоренаци, е синхронна с първата юечжийска вълна от 2 в.пр.н.е., оставила и топо- и етнонима тохари в Кавказ, разселила се в Средна Азия и Средноазиатското междуречие. В кушанобактрийския език ванандо означава победител, Ванинда е богиня на победата. Българското име Въндо (Вунд) отразявя тази древна тохарска и иранска етимология! А.Стаматов посочва че в 59 г. по времето на император Нерон, римският пълководец Домиций Корбулон при обсадата на Тигранакерт, обезглавява плененият съюзен на арменците варварски владетел носещ титлата мегистан, (megitanes). Както обяснява К.Тревер името му е било Вананд. /АС-ТІРБИ,гл.2/ Спорно е, това ли е българският Вананд, по-вероятно е негов наследник. Но титлата мегистан – владетел на съюзен народ по това време е разпространена при партите. Факт показващ че в 1в. внъндурите са в Кавказ. Още при Тигран ІІ започват сблъсъците на Армения с римляните, така че напълно възможно е внъндурите като съюзници на Армения да са пострадали от римското нашествие, свалило от власт и самия Тигран ІІ. Акад. Я.А.Манандян, изследвайки главните пътища на Армения според „Tabula Peutingeriana” или „картата на Касторий” стига до извода, че станционните пунктове в Армения са носили имената на областите, в които се намират и обслужват. Между тях се споменават „Banantea”, „Arachia” (изв. като „Archene” у Плиний) и „Artaza” (Ардоската равнина, в осет. ærdoz е високопланинско пасище, аналогично на старобълг. рудина), (Манандян Я.А., Круговой Путь Помпея в Закавказье, ВДИ, кн. 4/1939 г., с. 81). Интересуващата ни станция е била разположена в Горен Басиан и е изписана като „Barantea”. Я.А.Манандян я чете „Banantea” с пояснение, че отговаря на древноарменското „Vanand” - в род. пад. „Vanandeay”. Без колебание споменатите станции и области той идентифицира с „Вананд”, „Харк” и „Артаз”. Но това значи, че когато са били създавани Певтингеровите таблици (вт. пол. на 2 в. - нач. на 3 в., с окончателна редакция в 4 в.) областта „Вананд” вече е носила своето българско име. /АС-ТІРБИ,гл.5/ Трябва да уточним че въпросната римска пътна карта, съставена от 11 пергаментни листа, е изготвена още в 1 в. по поръчение на император Октавиан Август. След това е допълвана до времето на император Константин Велики. Става известна като „Певтингерови таблици” едва в Ренесанса, когато препис от нея става собственост на Конрад Певтингер (Konrad Peutinger 1465-1547 г.) – немски учен енциклопедист и историограф от Аугсбург, който пръв я отпечатва и публикува, като я прави достояние на научната общественост. Или още в периода 1-4 в. вече имаме утвърдено название Вананд в Армения отговарящо на областта в която били заселени българите на Вънд, впоследствие арменизилрали се и станали неделима част от арменския народ. Всъщност основната маса българи (внъдури, в.н.н.т.р., нандор, уногундури, купи-болгар) продължава да обитава на север от Кавказ и става държавнотворческия елемент в бъдещата Кубратова България. Арменските българи във Вананд са една малка част, вероятно пленена и заселена том от Арташес І. Аналогично съседна на Вананд е областта Артаз, заселена с пленени алани, а топоним Ардос съществува и днес в района на Сев.Осетия. А самият Вънд и неговите потомци са представители на същия юечжийски род Вен управляващ в Средна Азия. ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: /АС-ТІРБИ/ - проф. д-р Атанас Стаматов. TEMPORA INCOGNITA НА РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ. Издателство: МГУ “Св. Иван Рилски” С.1997 г. Уеб-сайт - Страница за прабългарите - http://protobulgarians.com/kniga_Atstamatov.htm /БА-ЭЦОНС/ - Борис АЛБОРОВ. К 120-летию СО ДНЯ РОЖДЕНИЯ ИЗ НЕОПУБЛИКОВАННОГО. ЭТНОНИМ «ЦАРЦИАТÆ» ОСЕТИНСКИХ НАРТСКИХ СКАЗАНИЙ. http://www.darial-online.ru/2006_1/alborov.shtml /В-ВИ/ - ВАРДАН ВЕЛИКИЙ. Всеобщая история. Уеб-сайт: „СРЕДНЕВЕКОВЫЕ ИСТОРИЧЕСКИЕ ИСТОЧНИКИ ВОСТОКА И ЗАПАДА”- http://www.vostlit.info/haupt-Dateien/index-Dateien/V.phtml /ВА-С-4/ - В.И.Абаев. ИСТОРИКО-ЭТИМОЛОГИЧЕСКИЙ СЛОВАРЬ ОСЕТИНСКОГО ЯЗЫКА. Том IV. U-Z. Издательство Академии наук СССР, Ленинград, 1989 г., 326 стр. http://www.allingvo.ru/LANGUAGE/etimolog_slovar.htm (формат djvu, 9 МВ). /ВГ-ДЕЕ/ - Вл.Георгиев. Дешифриране на етруския език. С. 1971г. /ВС-К/ - В.Стоянов.Куманология.Опити за реконструкция.С.2006г. /ЗМ-И/ - ЗАХАРИЯ МИТИЛЕНСКИЙ. ИСТОРИЯ . Уеб сайт: „СРЕДНЕВЕКОВЫЕ ИСТОРИЧЕСКИЕ ИСТОЧНИКИ ВОСТОКА И ЗАПАДА”- http://www.vostlit.info/Texts/rus7/Zacharia/text1.phtml?id=526 /МХ-ИА/ - Мовсес Хоренаци. История Армении. Перевод с древнеармянского языка, введение и примечания Гагика Саркисяна. Сканирование и электронная редакция Врежа Атабекяна. (Издательство: Ер., «Айастан», 1990.- 291 с., ил) Уеб сайт: ”Библиотека Вехи” - http://www.vehi.net/istoriya/armenia/khorenaci/index.html /НТГД-ПДА/ - Наталия Тер-Григорян-Демьянюк. Полководческая деятельность армянского царя Арташеса І-ого. Уеб сайт – http://www.iatp.am/culture/library/Artashes.pdf /ОРС/ - ОСЕТИНСКО-РУССКИЙ СЛОВАРЬ 3-е ДОПОЛНЕННОЕ ИЗДАНИЕ ОКОЛО 28 000 СЛОВ. Состовили: Б.Б.Бигулаев, К.Е.Гагкаев, Н.X.Кулаев, О.Н.Туаева. ИЗДАТЕЛЬСТВО «ИР» ОРДЖОНИКИДЗЕ - 1970. – електронна версия, от сайта: Осетинский язык. On line. http://lingvo.osetia.ru/index.html и http://www.allingvo.ru/DIC/iron-rus_dictionary.htm (Для Lingvo версий 9, 10, 11, 12) /ППК/ - Плиний о племенах Колхиды и о предках абхазов(апсуа). Плиний. Естественная история, с английским переводом в десяти томах, т.111, кн. Ш-УП, по Г.Рекему. Лондон-Кембридж -Массачусет, 1977, с.346-349, 364-377. http://www.abkhazia.dot.ge/history/20050612404721994411.php /ТГ-АКО/ - Т.А. ГАБУЕВ. АЛАНЫ, КТО ОНИ? Сп.”Дарьял”, бр.4, 2000 г. - www.darial-online.ru/2000_4/gabuev.shtml /ЯЯ-ЭКА/ - - Я.А.Яралиев. Этносостав Кавказской Албании. ЛЕЗГИНСКИЙ ИНФОРМАЦИОННЫЙ ПОРТАЛ - http://lezgiweb.ucoz.ru/publ/26-1-0-11 /IED/ - - Iskaskimi – English dictionary. www.angelfire.com/sd/tajikistanupdate/isheng.html /P-IEW/ - Indogermanisches etymologisches Woerterbuch. J.Pokorny.
... =_blank href="http://www.indo-european.nl/cgi-bin/main.cgi?root=leiden">http://www.indo-european.nl/cgi-bin/main.cgi?root=leiden The database represents the text of J. Pokorny’s „Indogermanisches Etymologisches WЈrterbuch”, scanned and recognized by George Starostin (Moscow), who has also added the English meanings. The database was further refurnished and corrected by A. Lubotsky. /VS-ETD/ - “Etymological Table dictionaries of language families, Indoeuropean, Turkic, Finno-Ugric, Iranian,Germanic” . Valenyn Stetcuk - http://www.geocities.com/valentyn_ua/ 84.54.160.226 14:32, 11 октомври 2008 (UTC
Ответил бы,много интересного.Но очень тяжело читать по-болгарски...а с претендентами на аланское наследие(горными татарами и вайнахами)щас каждая буква и слово важны,вплоть до запятой
Все даты в формате GMT
3 час. Хитов сегодня: 4
Права: смайлы да, картинки да, шрифты да, голосования нет
аватары да, автозамена ссылок вкл, премодерация откл, правка нет
- участник сейчас на форуме